На всеки 12 000 и 24 000 години нашата планета попада под външно космическо въздействие, пряко засягащо ядрото на Земята. В резултат на това се получава прекомерно нагряване на ядрото и магмата и това предизвиква глобални катастрофи на Земята. Какво е известно за влиянието на космическото въздействие върху Слънчевата система?
Факт първи. Това въздействие навлиза в Слънчевата система циклично на всеки 12 000 години, а на всеки 24 000 години то е по-силно. Това се доказва от геохронологични изследвания на кватернерни отложения и анализа на пепелни слоеве от вулканични изригвания в ледени ядра1, 2, 3 (рис. 1, 2).
Рис. 1. Глобални изригвания от 2013 г. от н. е. по 100 000 калибровъчни години между 70˚ с. ш. и 70˚ ю.ш. . Лентите отбелязват интервали приблизително на всеки 12 000 години. Размерът на кръговете на фигурата съответства на мащаба на изригването. Интересно е да се отбележи, че големите червени кръгове показват по-катастрофални изригвания, които се случват приблизително на всеки 24 000 години
Източник: Brown, S.K. et al. Характеризиране на записа на кватернерните изригвания: анализ на базата данни за експлозивни вулканични изригвания с голяма величина (LaMEVE). J Appl. Вулканол. 3, 5 (2014). https://doi.org/10.1186/2191-5040-3-5
Рис. 2. Мащаба на вулканична активност през последните 40 000 години въз основа на данни от ледените ядра
Хронология на броя на вулканичните изригвания въз основа на радиовъглеродно датиране на събитията и изразена като относително отклонение.
Източник: Bryson, R. A. Късна кватернерна вулканична модулация на форсирането на климата на Миланкович. Теоретична и приложна климатология 39, 115–125 (1989). https://doi.org/10.1007/bf00868307
Факт втори. Въздействието влияе върху всички планети в Слънчевата система (за повече подробности вижте раздела „Изменения на други планети в Слънчевата система“).
Факт трети. Външното космическо влияние засяга само ядрата на планетите, което се отразява както на техните магнитни свойства (вижте раздела „Изменения в магнитното поле на Земята“), така и на положението на ядрата вътре в планетите (вижте раздела „Скок на ядрото“). Това дава основание да се каже, че такова въздействие обладава огромна енергия.
Наблюдавайки всички изброени факти, възниква въпроса: защо това въздействие все още не го регистрират?
Нека разгледаме последователно всички известни досега физически въздействия върху планетата Земя от космоса (гравитационно, електромагнитно, акустично, въздействие на космическите лъчи и тъмната материя) и дали те могат да причинят промени в ядрото на Земята и други планети с цикличност от 12 000 години.
Да предположим, че Слънчевата система, летяща през космическото пространство, е попаднала в гравитационна аномалия, причинена от други обекти. Тогава траекториите на самото слънце, всички планети и техните спътници биха се променили, тъй като гравитационното взаимодействие засяга планетите като цяло. Тоест, тя би изместила цялата планета, а не само ядрото. Но това не се случва.
Някои учени предполагат, че съседните планети или газови гиганти като Юпитер, когато са близо до Земята, могат да повлияят на ядрото на Земята чрез гравитационното си поле, като го изместят. Но е важно да се отбележи, че регистрираните промени в нашето ядро не започнаха с неговото изместване, а с промяната на магнитните му свойства през 1995 г.4 (фиг. 3). И едва след това, през 1998 г., имаше скок на ядрото5.
Рис. 3. Скорост на движение на северния магнитен полюс (км/година). През 1995 г. е регистрирано рязко ускорение на скоростта на дрейфа на северния магнитен полюс с 3,5 пъти, от 15 км годишно до 55 км годишно. Електромагнитното поле се генерира от динамо механизъм в ядрото на Земята и следователно е очевидно, че промените в магнитното поле показват промени в ядрото
Данни за позицията на северния магнитен полюс на NOAA: https://www.ngdc.noaa.gov/geomag/data/poles/NP.xy
Изместването на центъра на масата вече е следствие от процесите, протичащи в ядрото от 1995 г.насам. Това означава, че причината не може да бъде гравитационното въздействие на големи космически обекти. Освен това сближаването на планетите в Слънчевата система се случва на интервали от само няколко десетилетия. И така, те не могат да бъдат причина за катастрофални промени в ядрото веднъж на всеки 12 000 години.
Характеристиката на тъмната материя е, че тя не участва в електромагнитното взаимодействие6.
Но тя участва в гравитационното взаимодействие, за което говорихме по-горе. Това означава, че тя би повлияла на движението на звездите и планетите като цяло, а не само на техните ядра. По този начин външното космическо въздействие не може да бъде причинено от тъмната материя.
Да предположим, че нашата Слънчева система е попаднала в мощно електромагнитно излъчване, например от пулсар (рис. 4).
Рис. 4. Илюстрацията показва художествено представяне на пулсар. Той изпуска два лъча радиовълни (показани в лилаво). Докато пулсарът се върти, радиовълните преминават през космоса като светлините на фар. Източник:NASA
Пулсар — бързо въртящи се, силно магнетизирани неутронни звезди, родени от експлозии на свръхнови, причинени от колапса на масивни звезди. Пулсарите произвеждат радиация в радио-, оптични, рентгенови или гама диапазони, идващи на земята под формата на периодични импулси.
Пулсарите изхвърлят тясно насочени импулси с разнообразна енергия. Но по пътя на движението на Слънчевата система в галактиката не стоят пулсари с такава уникална периодичност, че разстоянието между тях да е равно на 12 000 години и всеки втори да изхвърля по-мощен поток.
Да предположим, че в резултат на изригване на Слънцето е имало мощен поток на електромагнитно излъчване в посока Земята или е дошъл електромагнитен импулс от експлозия на свръхнова в дълбините на космоса.
Нека си припомним обаче, че електромагнитните излъчвания, като рентгенови и гама лъчи, се абсорбират главно от атмосферата (рис. 5).
Рис.5. Схема на преминаване на електромагнитни вълни през атмосферата. Автор:NASA източник на снимките: https://en.wikipedia.org/wiki/Radio_astronomy#/media/File:Atmospheric_electromagnetic_opacity.svg
Само два вида електромагнитно излъчване могат да достигнат повърхността на Земята: видимото и радиочестота, но те също не достигат до ядрото.
По този начин никакви електромагнитни вълни от външен източник не биха могли да повлияят на състоянието на ядрото на планетата, тъй като те просто не проникват дълбоко в Земята.
Друг външен фактор, въздействащ на планетата от космоса, са космическите лъчи. Това са високоенергийни частици: протони, ядра на атоми, неутрино, електрони, които се движат със скорости, близки до скоростта на светлината. Те са извънгалактични, галактични и слънчеви.
Много от тях под въздействието на магнитното поле на Земята се отклоняват към полюсите, огъвайки се около Земята.
Останалата част от заредените частици на космическите лъчи се разпръскват в атмосферата, причинявайки порои от вторични елементарни частици (фиг. 6).Някои от тях могат да достигнат земната повърхност, но не и ядрото.
Рис. 6. Компютърен модел на порой от вторични елементарни частици, възникващи от първичния протон с енергия 1ТеВ, който удря атмосферата на височина 20 км. Долу е показано крайбрежието в мащаба
Порой от вторични субатомни частици (предимно електрони) се образува в резултат на множество каскадни реакции в земната атмосфера. Родоначалника на пороя е първичната частица попаднала в атмосферата от космоса, която е влязла в реакции с ядрата на въздушните атоми.
Рис. 7. Схематично представяне на процеса на разпадане на протоните на различни частици и образуването на порой от вторични частици. На диаграмата стрелките показват дъщерните частици, на които протоните могат да се разпадат. Тези частици могат да бъдат различни, вариращи от лептони (например, електрони) до мезони и бариони
Известни са само два вида частици, които проникват под повърхността на Земята: мюони и неутрино. Мюоните проникват стотици метри дълбоко, преди да се отклонят, забавят се и се разпадат на електрон и неутрино. В този случай мюоните не достигат до ядрото на Земята.
Неутрино са единствените известни частици, идващи от космоса, които могат да достигнат ядрото на Земята. Високоенергийните неутрино имат голяма вероятност да засегнат вътрешността на Земята. Техният поток обаче не е толкова голям, че да предаде достатъчно енергия на ядрото на Земята, за да настъпят наблюдавани промени в него.
А неутрино с ниска енергия обикновено преминават през Земята, без да взаимодействат с материята (рис. 8).
Рис. 8. Неутрино са идеални носители на информация във Вселената.(с) Irene Tamborra
Да резюмираме. Извършеният анализ на сценариите на различни известни физически въздействия показва, че нито едно от тях — гравитационно, електромагнитно, акустично, космически лъчи или тъмна материя не може директно да действа върху ядрото на планетата и да причини онези циклични промени, които наблюдаваме в цялата Слънчева система.
В момента разполагаме с косвени индикации за космическото въздействие, но са необходими инструменти за измерването му. Като аналогия може да се посочи ситуацията с търсенето на причината за болестта на микро ниво: не винаги можем да я намерим, тъй като не знаем за всички съществуващи вируси и гъбички. Това предполага необходимостта от продължаване на търсенето на микро ниво, за да се открие причината за болестите.
Настоящата ситуация може да бъде описана като глобална пандемия в нашата Слънчева система, където всички планети са изложени на външно космическо въздействие. Промените се наблюдават дори при газови гиганти, където постоянно протичат ядрени реакции. Това значително стеснява областта на търсене за разбиране на източниците на външното космическо въздействие, указващо необходимостта от изследване на ниво микрокосмос.
Тук се сблъскваме с друг тип физика, чиято хипотеза вижте в раздела „Какво е космическото въздействие“. Ако учените биха могли да направят директни измервания в ядрото, те биха използвали метод за изключване, подобен на основния мониторинг в ядрен реактор. Ние обаче нямаме директен достъп до ядрото. Следователно в настоящия момент потокът от неутрино от неутронното ядро може да предостави допълнителна информация за процесите, протичащи в ядрото.
За да се предотвратят катастрофалните събития на Земята, е необходимо да се обединят най- добрите умове на човечеството и да се създадат необходимите условия за решаване на тази трудна задача — изучаване и защита от външното космическо влияние на нашата планета.
Арушанов М. Л. Динамика климата. Космические факторы. Hamburg: LAMBERT Academic Publishing, 2023. страница 33.
Brown, S. K. et al. Characterisation of the Quaternary eruption record: analysis of the Large Magnitude Explosive Volcanic Eruptions (LaMEVE) database. J Appl. Volcanol. 3, 5 (2014). https://doi.org/10.1186/2191-5040-3-5
Bryson, R. A. Late quaternary volcanic modulation of Milankovitch climate forcing. Theoretical and Applied Climatology 39, 115–125 (1989). https://doi.org/10.1007/bf00868307
Viterito, A. 1995: An Important Inflection Point in Recent Geophysical History. Int J Environ Sci Nat Res 29, 556271 (2022). https://doi.org/10.19080/ijesnr.2022.29.556271
Скачкообразные изменения трендов геодинамических и геофизических явлений в 1997-1998 гг. Авторы: Баркин Ю. В., Смольков Г. Я. Всероссийская конференция по солнечно-земной физике, посвящённая 100-летию со дня рождения члена-корреспондента РАН В. Е. Степанова (16 – 21 сентября 2013, г. Иркутск), г. Иркутск, 2013.
Bertone, G. & Hooper, D. History of dark matter. Rev. Mod. Phys. 90, 045002 (2018). https://doi.org/10.1103/RevModPhys.90.045002
Остави коментар